от Джордан Б. Питърсън

Всъщност това не е добре

Наскоро гледах как едно тригодишно момченце се влачи бавно след майка си и баща си из претъпкано летище. То пищеше диво на около пет-секундни интервали, а по-важното е, че го правеше умишлено. Не беше на ръба. Като родител, мога да позная по тона. То дразнеше родителите си и стотици други хора за да получи внимание. Може би имаше нужда от нещо. Но това не беше начинът да го получи, и неговите родители трябваше да му го покажат. Може да възразите, че “може би те са били изтощени от дългия полет и часовата разлика.” Но ако бяха отделили 30 секунди за да разрешат проблема, щяха да сложат край на този срамен епизод. По-сериозни родители на тяхно място не биха оставили човек, за когото наистина ги е грижа да се превърне в обект на презрение от страна на тълпата.

Освен това съм наблюдавал двойка, която не може или не иска да каже “не” на своето двегодишно дете и е принудена да го следва по петите във всеки момент вместо да се наслаждава на гостуването, защото момчето се държи толкова лошо, когато не го контролират на всяка крачка, че е рисковано да го оставят и за секунда на свобода. Желанието на родителите да оставят детето да прави каквото си поиска без да бъде коригирано, по някакъв перверзен начин е довело до обратния ефект: по този начин са го лишили от каквато и да е възможност да се занимава с нещо самостоятелно. Тъй като те не бяха посмели да го научат какво означава “не”, то нямаше понятие за разумните граници, които осигуряват максимална автономия на малките деца. Това беше класически пример за твърде много хаос, който поражда твърде много ред (и за неизбежното обръщане на ситуацията наопаки).

Наблюдавал съм и сходната ситуация, в която за родителите е невъзможно да разговарят с други възрастни по време на вечерно парти, защото техните деца, на 4 и 5 години, доминират на социалната сцена като изяждат средата на всяка филия хляб и тиранизират всички гости, докато мама и тати наблюдават, засрамени и лишени от способността да се намесят.

Когато дъщеря ми беше дете, друго дете я удари по главата с метално камионче. Една година по-късно наблюдавах как същото дете злонамерено блъска по-малката си сестричка назад върху чупливата стъклена масичка. Майка му го вдигна (него, а не изплашената си дъщеря) веднага след това и му каза тихо да не прави така; в това време тя го потупваше утешително по начин, който ясно показваше одобрение. Тя отглеждаше малък бог – господар на вселената. Това е неизказаната цел на много майки, включително много от тези, които считат себе си за поддръжници на равенството между половете. Тези жени биха се противопоставили енергично на каквато и да е заповед от страна на възрастен мъж, но ще изприпкат за секунди да направят сандвич на синчето ако то пожелае, докато е вглъбено във важната си видео-игра. Бъдещите партньорки на такива момчета имат огромно основание да мразят свекървите си. Уважение към жените? Това е за другите момчета, за другите мъже – не за техните скъпи синове.

Нещо от този род вероятно стои в основата, поне отчасти, на предпочитанието към деца от мъжки пол, което се наблюдава особено на места като Индия, Пакистан и Китай, където широко се практикуват аборти заради нежелан пол на детето. В Уикипедия тази практика се приписва на “културни норми”, които фаворитизират децата от мъжки пред децата от женски пол. (Цитирам Уикипедия, защото тя се пише и редактира колективно и следователно е идеалното място, където могат да се открият общоприети схващания.) Липсват, обаче, доказателства, че тези идеи са строго културни. Има правдоподобни психо-биологични причини за еволюцията на такава нагласа, и те не са никак красиви от съвременната егалитарна перспектива. Ако обстоятелствата те принуждават да поставиш всички яйца в една кошница, така да се каже, един син е по-добър залог по стандартите на еволюционната логика, според която единственото, което има значение е разпространението на твоите гени. Защо?

Ами една репродуктивно успешна дъщеря може да ти осигури 8-9 деца. Оцелялата при Холокоста Ита Шварц, една от звездите в това отношение, има три поколения преки потомци с това постижение. Тя има почти две хиляди потомци до смъртта си през 2010г. Ако, обаче, имаш репродуктивно успешен син, можеш да стигнеш необятни висини. Сексът с голям брой партньорки е неговият билет за размножаване в геометрична прогресия (като се има предвид и практическото ограничение на нашия биологичен вид по отношение на отделните раждания). Носят се слухове, че актьорът Уорън Бийти и спортистът Уилт Чембърлейн са преспали с по няколко хиляди жени (нещо, което не е необичайно и сред рок звездите). Те не произвели толкова много деца, защото модерната средства за контрол над раждаемостта пораждат ограничения, но подобни знаменитости в миналото са. Родоначалникът на династията Цин, Giocangga, роден около 1550 г., е прародител на милион и половина души в североизточен Китай. Средновековната династия Uí Néill има три милиона потомци от мъжки пол, основно в североизточна Ирландия и посредством емиграцията в САЩ. А царят на царете, Чингиз Хан, завоевателят на по-голямата част от Азия, 34 поколения по-късно е прародител на 8% от мъжете в Централна Азия – 16 милиона потомци от мъжки пол. Така че от биологична перспектива има причини родителите да фаворитизират синовете в такава степен, че да елиминират ембрионите от женски пол, въпреки че не твърдя, че съществува пряка причинно-следствена връзка, нито пък намеквам, че липсват други причини, които са в по-голяма степен предопределени от културата.

Преференциалното отношение, което получава синът по време на своето развитие може дори да спомогне за израстването на привлекателен, добре развит, уверен мъж. Това се е случило с бащата на психоанализата, Зигмунд Фройд, според самия него: “Мъж, който е бил неоспоримият фаворит на своята майка, запазва за цял живот чувството на завоевател, тази увереност в успеха, която често поражда истински успех.” В голяма степен бих могъл да се съглася с това. “Чувството на завоевател”, обаче, може твърде лесно да се превърне в “истински завоевател”. Забележителният репродуктивен успех на Чингиз Хан със сигурност е за сметка на успеха на други (включително милионите мъртви китайци, перси, руснаци и унгарци). Разглезването на сина може, следователно, да работи добре от перспективата на “егоистичния ген” (давайки възможност на гените на фаворитизираното дете да се възпроизведат чрез безброй потомци), ако използваме известния израз на еволюционния биолог Ричард Докинс. Но също така може да създаде предпоставки за една тъмна, изпълнена с болка драма тук и сега и да се изроди в нещо неописуемо опасно.

Всичко това не означава, че всички майки фаворитизират всички синове пред своите дъщери (или че дъщерите никога не биват фаворитизирани за сметка на синовете, или че бащите не фаворитизират понякога синовете си). Други фактори биха могли да доминират ясно. Понякога, например, несъзнателната омраза (понякога и не-толкова-несъзнателна) измества всякаква родителска загриженост към детето, независимо от пола, характера или ситуацията. Виждал съм момченце на 4 години, което беше оставено да гладува редовно. Неговата бавачка беше пострадала и съседите се редуваха да се грижат временно за него. Когато майка му го остави у нас, тя спомена, че той няма да яде изобщо, цял ден. “Няма проблем”, каза тя. Имаше проблем (в случай че не е очевидно). Това беше същото 4 годишно момченце, което се беше вкопчило в съпругата ми в продължение на часове, в абсолютно отчаяние и пълна отдаденост, след като тя упорито и милостиво успя да го нахрани с цяла порция на обяд, като го възнаграждаваше през цялото време за неговото съдействие и отказваше да го остави да се провали. Той започна със затворена уста, като седеше на масата в трапезарията с всички нас – моята съпруга и аз, нашите две деца и две съседски деца, за които се грижехме през деня. Тя постави лъжицата пред него и зачака търпеливо и упорито, докато той движеше главата си напред-назад и отказваше да допусне лъжицата в устата си, като използваше защитните методи типични за едно непокорно и не твърде добре обгрижено двегодишно дете. Тя не му позволи да се провали. Потупваше го по главата всеки път, когато той успяваше да изяде една хапка, казваше му искрено, че е “добро момче” при всеки успех. Тя вярваше, че той е добре момче. Беше сладко, наранено дете. След 10 не чак толкова болезнени минути той беше изял порцията си. Всички наблюдавахме съсредоточено. Баше драма на живот и смърт.

“Виж”, каза тя, като вдигна паничката му. “Ти я свърши цялата!”. Това момче, което стоеше в ъгъла, доброволно и нещастно, когато го видях за първи път, което не искаше да общува с другите деца, което постоянно се мръщеше, което не реагираше, когато го гъделичках и мушвах с пръст – това момче веднага се усмихна широко и лъчезарно. Това зарадва всички на масата. Днес, двадесет години по-късно, когато пиша за това се просълзявам. После той следваше съпругата ми като кученце до края на деня, като не я оставяше да се изгуби от погледа му. Когато тя сядаше, той се настаняваше в скута й, сгушваше се и се отваряше отново за света, търсейки отчаяно любовта, която толкова дълго му е била отказвана. По-късно същият ден, но прекалено скоро, майка му се появи отново. Тя слезе по стълбите в стаята, в която се намирахме. “О, Супермама,” каза тя хапливо като видя сина си сгушен в скута на съпругата ми. След това си тръгна, с непроменено черно смъртоносно сърце, с обреченото дете в свои ръце. Тя беше психолог. Това са неща, които можете да видите дори с едно око. Нищо чудно, че хората предпочитат да останат слепи.

 

Всеки мрази аритметиката

Моите клинични пациенти често идват при мен за да обсъждат ежедневните си семейни проблеми. Такива обикновени притеснения са коварни. Заради тяхното обичайно и предсказуемо проявление изглеждат тривиални, но тази тривиалност е измамна: това са нещата, които се случват всеки ден и в действителност изграждат живота ни, а времето прекарано по един и същ начин, отново и отново, се натрупва в обезпокоителни количества. Наскоро един баща разговаря с мен за трудностите, които изпитва като слага сина си да си легне вечер – ритуал, който обичайно отнема около 45 минути в конфликт. Направихме изчисления: 45 минути на ден х 7 дни в седмицата х 4 седмици в месеца – това са 20 часа на месец. 20 часа на месец х 12 месеца = 240 часа на година. Това е месец и половина, състоящ се от стандартни 40 часови работни седмици.

Моят клиент прекарваше работен месец и половина на година в безрезултатен и отчаян конфликт със сина си. Не е нужно да казвам, че и двамата страдаха от това. Без значение колко са добри намеренията ви или колко мил и толерантен темпераментът ви, не можете да поддържате добри отношения с някого, с когото се карате в продължение на месец и половина на година. Неизбежно ще се натрупа горчивина. Дори и ако това не се случи, цялото пропиляно и неприятно прекарано време би могло да бъде използвано за по-продуктивно, полезно и приятно занимание, а също и по-малко стресиращо. Как трябва да разбираме такива ситуации? Чия е вината – на детето или на родителя? На природата или на обществото? И какво може да се направи, ако въобще е възможно да се направи нещо?

Някои смятат, че тези проблеми идват от възрастните – от родителите или пък обществото като цяло. “Няма лоши деца”, смятат тези хора, “само лоши родители.” Когато идеализираният образ на неопороченото дете изникне в ума, тази идея изглежда напълно оправдана. Красотата, октритостта, радостта, доверието и обичливостта, типични за децата, правят хвърлянето на вината върху възрастните толкова лесно. Но такава нагласа е опасно и наивно романтична. Тя е твърде едностранчива в случаите на родители на особено трудни синове или дъщери. Освен това, безкритичното хвърляне на вината за човешката поквара върху обществото не води до най-доброто. Това заключение просто измества проблема назад във времето. Не обяснява нищо и не решава проблеми. Ако обществото е покварено, но индивидите в него не са, то тогава откъде започва покварата? Как се разпространява? Това е едностранчива, дълбоко идеологическа теория.

Още по-проблематично е твърдението, произтичащо от тази презумпция за обществена поквара, че всички проблеми на индивида, без значение колко рядко срещани са, трябва да бъдат решени чрез културно преструктуриране, без значение колко радикално. В нашето общество се чува все по-силно призива да се деконструират стабилизиращите традиции за да се включат все по-малки групи от хора, които не пасват на категориите, на които се базират дори нашите възприятия. Това не е нещо добро. Не може всеки личен проблем да бъде решаван чрез социална революция, тъй като революциите са дестабилизиращи и опасни. Ние сме се научили да живеем заедно и да организираме сложните си общества бавно и с малки стъпки, в продължение на големи периоди от време, и ние не разбираме достатъчно точно защо това което правим работи. Когато небрежно променяме обществените порядки в името на някакъв идеологически лозунг (разнообразието ми идва на ум), по-вероятно е да създадем проблеми отколкото нещо добро, като имаме предвид страданията, които дори една малка революция обикновено причинява.

Дали беше наистина добро, например, толкова драматично да либерализираме законите за разводите през 1960те? Не съм убеден, че децата, чиито животи са били дестабилизирани заради хипотетичната свобода, която донесе този опит за либерализиране биха се съгласили. Ужасът и страхът дебнат зад стените, които нашите предци толкова мъдро са издигнали. Ние ги рушим в наш ущърб. Несъзнателно се пързаляме по тънък лед, под който, в студените води, дебнат чудовища, които не сме способни да си представим.

В днешно време виждам родители, които се плашат от децата си, особено заради това, че родителите се считат за проводници на хипотетичната социална тирания, а в същото време не се зачита тяхната роля на доброжелателни и нужни агенти на дисциплината, реда и традициите. Те живеят некомфортно и без самочувствие в сянката на твърде могъщата сянка на юношеския дух на 1960те, едно десетилетие, чиито ексцесии доведоха до цялостно омаловажаване на зрелостта, нехайна липса на вяра в съществуването на компетентна власт, както и неспособност да се разграничи хаосът на незрелостта от отговорната свобода. Това повиши чувствителността на родителите по отношение на краткосрочното емоционално страдание на децата им, а в същото време усили страха им да не увредят децата си в болезнена и контрапродуктивна степен. Вие може да възразите: по-добре това, отколкото обратното – но има катастрофи, които дебнат под крайностите на всяка морална скАла.

 

Неблагородният дивак

Казват, че всеки е съзнателен или несъзнателен последовател на някой влиятелен философ. Убеждението, че за децата е присъщ непокварен дух, който може да бъде увреден единствено от културата и обществото, в голяма степен произтича от убежденията на женевския френски философ от 18 век Жан-Жак Русо. Русо е вярвал страстно в покваряващото въздействие на човешкото общество и частната собственост. Той твърдял, че нищо не е по-нежно и прекрасно от човека в неговото предцивилизационно състояние. Точно по същото време, като забелязал неспособността си да бъде баща, той изоставил пет от децата си на нежните и фатални грижи на сиропиталищата от онова време.

Благородният дивак, когото Русо описвал, обаче, бил идеал – абстракция, архетипна и религиозна, а не реалност от плът и кръв, както предполагал. Митологично съвършеното Божествено Дете постоянно обитава нашето въображение. Той е потенциалът на младостта, новороденият герой, онеправданата невинност, отдавна изгубеният син на законния крал. Той е усещането за безсмъртие, което е присъщо на най-ранния ни опит. Той е Адам, съвършеният човек, който се разхожда, неопетнен от грях с Бог в Рая преди Падението. Но човешките същества са не само добри, но и зли, а мракът, който живее завинаги в нашите души също е там и в по-младите ни години. Като цяло, хората стават по-добри, а не по-лоши с възрастта, по-мили, по-съвестни, по-стабилни емоционално.  

Тормозът над по-слабите, в неподправената му ужасна интензивност, позната ни от училищния двор, рядко се проявява у възрастните. Тъмната анархистична книга на Уилиам Голдинг, “Повелителят на мухите”, има причини да бъде класика.

Освен това, има много преки свидетелства за това, че ужасите на човешкото поведение не могат толкова лесно да бъдат приписани на историята и на обществото. Това откритие било направено по най-болезнения начин от приматоложката Джейн Гудол през 1974, когато тя научила, че нейните любими шимпанзета са способни, а освен това имат желание, да се избиват взаимно. Поради шокиращия им характер и огромната антропологична значимост, тя пазила наблюденията си в тайна в продължение на години, понеже се страхувала, че нейният контакт с животните е причината да демонстрират неестествено поведение. Дори след като публикувала своите открития, много хора отказали да повярват. Скоро станало очевидно, обаче, че това, което тя е наблюдавала в никакъв случай не е рядко срещано явление.

Откровено казано, шимпанзетата водят междуплеменни войни. Освен това, те го правят с бруталност, която трудно можете да си представите. Типичното пораснало шимпанзе е два пъти по-силно от човешко същество, въпреки по-дребния си ръст. Гудол докладва с известен ужас за склонността на изучаваните от нея шимпанзета да късат здрави стоманени жици и лостове. Шимпанзетата могат буквално да се разкъсват взаимно на парчета и го правят. Човешките общества и техните сложни технологии не могат да бъдат обвинявани за това. “Често се събуждах през нощта”, пише тя, “и страховити картини се разкриваха неочаквано в ума ми – Сатана (продължително наблюдавано шимпанзе) подложил шепа под брадичката на Сниф за да пие кръвта му, която блика от дълбока рана на лицето му; Хомео, съдиращ ивица кожа от бедрото на Де; Фиган, който се хвърля напред и удря, отново и отново, пребитото, треперещо тяло на Голиат, един от неговите герои от детството. Малки юношески банди, предимно от мъжки пол, скитат по границите на племенната територия. Ако срещнат по-малка група чужденци (дори и ако са шимпанзета, които някога са познавали и които са се отделили от не твърде голямата група), ги обкръжават и унищожават безмилостно. Шимпанзетата нямат кой знае колко голямо супер-его, така че е разумно да запомним, че човешката способност за самоконтрол може би също е надценена. Внимателният прочит на книга шокираща и ужасяваща като “Изнасилването на Нанкинг” от Айрис Чанг, която описва бруталното унищожаване на този китайски град от японските нашественици би унищожил илюзиите и на заклет романтик. А колкото по-малко се говори за Отряд 731, секретна японска част, създадена по онова време, която се занимава с изследвания в областта на биологичните оръжия, толкова по-добре. Четете за нея на свой риск. Предупредени сте.

Ловците-събирачи са убивали много повече отколкото хората от градските индустриализирани общества, въпреки техния общностен начин на живот и местна култура. Годишният брой на убийствата в съвременна Великобритания е около 1 на 100 000. В САЩ е около 4-5 пъти по-голям, а в Хондурас е около 99 пъти по-голям, което представлява най-високият брой за която и да е модерна нация. Данните, обаче, дават сериозни основания да се счита, че човешките същества са станали по-миролюбиви с напредване на времето и разрастването на обществата и по-високата им степен на организираност. Африканските бушмени, романтично описвани през 1950те от Елизабет Маршал Томас като “безобидни хора”, са имали 40 на 100 000 брой на убийствата, който е спаднал с повече от 30% след като попаднали под държавно управление. Това е много поучителен пример за сложните социални структури, които служат за да намаляват, а не да влошават склонността към насилие на човешките същества. Данните за бразилските Яномами, известни със своята агресивност, са 300 на 100 000, но това не са най-високите статистики. За жителите на Папуа, Нова Гвинея, данните варират от 140 до 1000 на 100 000. Рекордът се държи от Като, коренно население на Калифорния, сред които около 1840 г.  са загивали от насилствена смърт 1450 на 100 000.

Тъй като децата, подобно на другите човешки същества, не са само добри, не могат просто да бъдат оставени сами на себе си, недокоснати от обществото, и да разцъфтят съвършени. Дори кучетата трябва да бъдат социализирани за да станат приемливи членове на глутницата, а децата са много по-сложни от кучетата. Това означава, че е много по-голяма вероятността да се отклонят от нормалното по сложен начин ако не бъдат обучавани, дисциплинирани и насърчавани по подходящ начин. Това означава, че не е просто погрешно да приписваме всички склонности към насилие на човешките същества на патологиите на социалната структура. Това е толкова погрешно, че чак е назадничаво. Жизнено важният процес на социализация предотвратява много вреди и силно насърчава доброто. Децата трябва да бъдат оформяни и информирани, иначе не биха могли да процъфтяват. Този факт е очевидно ясно изразен в тяхното поведение: децата отчаяно се нуждаят от внимание – и от връстници, и от възрастни, защото такова внимание е жизнено необходимо и ги прави ефективни и обиграни общностни играчи.

Децата могат да бъдат увредени от липсата на фокусирано внимание поне толкова, а понякога и повече отколкото от насилие, емоционално или физическо. Увреждането е по-скоро заради пропуски, отколкото заради активно поведение, но това е не по-малко жестоко и дълготрайно. Децата биват увреждани, когато техните “милостиво” необръщащи внимание родители не успяват да ги научат на наблюдателност, прозорливост и пробуденост, а вместо това ги оставят в едно несъзнателно и недиференцирано състояние. Децата биват увреждани, когато онези, които се грижат за тях, разстроени или страхуващи се от конфликт, не смеят да коригират децата и ги оставят без напътствие. Разпознавам такива деца по улицата – те са отпуснати, нефокусирани и блуждаещи. Те са оловни и мътни вместо златни и сияещи. Те са неиздялани късове, хванати в капана на безкрайното чакане да се осъществят. Такива деца биват хронично игнорирани от своите връстници. Това се случва, защото с тях не е забавно да се играе. Възрастните са склонни да демонстрират същото отношение (макар че отчаяно биха отричали ако ги притиснат да признаят).

Когато в началото на кариерата си работех в центрове за дневна грижа, сравнително пренебрегваните деца идваха при мен отчаяно, с техния несръчен, неоформен маниер, без подходящото чувство за дистанция, неспособни на съсредоточена игривост. Те се хвърляха тромаво наблизо или директно в скута ми, без значение какво правя, водени неумолимо от могъщия копнеж за внимание от страна на възрастен, което представлява нужния катализатор за тяхното по-нататъшно развитие. Беше ми доста трудно да не реагирам с раздразнение и дори отвращение на такива деца и твърде продължителния им инфантилизъм – беше трудно да не ги блъсна настрана – буквално, въпреки че силно им съчувствах и разбирах добре трудната им ситуация. Вярвам, че тази реакция, колкото и да е рязка и ужасна, е почти универсален вътрешен предупредителен сигнал, който показва, че е сравнително опасно да установиш връзка със зле социализирано дете: заради вероятността за развиване на незабавна и неуместна зависимост (която е трябвало да бъде отговорност на родителя) и огромното количество време и ресурси, които би изисквала такава зависимост. Когато се сблъскат с такава ситуация, потенциално приятелски настроени връстници и заинтересовани възрастни най-вероятно ще пренасочат вниманието си към взаимодействие с други деца, при които (откровено казано) съотношението цена/полза би било доста по-ниско.

 

Родител или приятел

Пренебрегването и малтретирането, които са неизменна част от зле структурираните и дори напълно отсъстващи дисциплинарни подходи може да бъде умишлено – мотивирано от ясни и съзнателни (макар и погрешни) родителски мотиви. Но по-често съвременните родители са просто парализирани от страха, че повече няма да бъдат харесвани или дори обичани от децата си ако им се скарат или ги накажат по каквато и да е причина. Те искат преди всичко приятелството на децата си и са готови да пожертват уважението за да го получат. Това не е добре. Едно дете може да има много приятели, но само двама родители, и родителите са повече, а не по-малко от приятели. Приятелите могат да имат твърде ограничен авторитет да коригират. Ето защо всеки родител трябва да се научи да толерира краткотрайния гняв или дори омраза, които са насочени към него от страна на децата му, след като е предприето нужното корективно действие, тъй като способността на децата да възприемат или да са загрижени за дългосрочните последствия е силно ограничена. Родителите са арбитрите на обществото. Те учат децата как да се държат, така че другите хора да могат да взаимодействат с тях по смислен и продуктивен начин.

Да дисциплинираш едно дете е проява на отговорност, а не гняв, породен от лошо поведение. Не е отмъщение за лоша постъпка, а внимателно съчетание на милост и дългосрочна преценка. Правилната дисциплина изисква усилия; тя е равнозначна на усилие. Да обръщаш грижливо внимание на децата е трудно. Трудно е да прецениш какво е наред и какво не е и защо. Трудно е да формулираш справедливи и състрадателни стратегии за дисциплина, както и да постигнеш съгласие за прилагането им с другите, които са сериозно ангажирани с грижите за детето. Заради това съчетание от отговорност и трудност, всяко твърдение, че всички поставяни пред детето ограничения са увреждащи може да бъде добре дошло по някакъв изкривен начин. Щом тази идея бъде възприета, тя позволява на възрастните, които би трябвало да са достатъчно наясно, че това не е добра идея, да се откажат от задължението си да служат като агенти на вкултуряването и да се преструват, че това е добро за децата. Това е дълбока и пагубна самоизмама. Това е мързеливо, жестоко и неизвинимо. А нашата склонност да рационализираме не спира дотук.

Вярваме, че правилата биха потиснали непоправимо онова, което иначе би представлявало неограничена креативност, присъща на нашите деца, макар че научната литература ясно посочва, че 1) креативност отвъд тривиалното е шокиращо рядка и 2) строгите ограничения улесняват, а не потискат творческите постижения. Вярата в чисто разрушителната същност на правилата и структурата често се свързва с идеята, че децата могат да правят добри избори относно времето за лягане и храненето, стига на тяхната съвършена природа просто да й бъде позволено да се прояви. Това са също толкова необосновани схващания. Децата са съвършено способни да пробват да преживяват на хот-дог, панирани пилешки хапки и захаросани зърнени закуски ако с това биха привлекли внимание, придобили власт или избегнали да опитат каквато и да е нова храна. Вместо да си легнат мъдро и кротко, децата ще се съпротивляват срещу нощния сън докато се зашеметят от умора. Те с желание провокират възрастните, докато изследват сложните контури на социалната среда, също както малките шимпанзета тормозят възрастните в своите стада. Като наблюдават последствията от дразненето и тормозенето, шимпанзетата и децата откриват границите на това, което иначе би било твърде неструктурирана и ужасяваща свобода. Когато тези граници бъдат открити, те предоставят сигурност, дори и ако тяхното откриване причинява временно разочарование и фрустрация.

Спомням си как веднъж заведох двегодишната си дъщеря на детската площадка. Тя играеше на една катерушка и висеше във въздуха. Едно особено провокативно малко чудовище на приблизително същата възраст стоеше над нея, на същото стъпало, за което се държеше тя. Наблюдавах как се придвижва към нея. Очите ни се срещнаха. Той бавно и премерено стъпи върху ръцете й, натискайки с все по-голяма сила, после отново и отново като ме гледаше отгоре. Знаеше отлично какво прави. Майната ти, татенце! – това беше неговата философия. Той вече беше стигнал до заключението, че възрастните заслужават презрение и може спокойно да им се противопоставя. (Твърде лошо за него, тогава, понеже беше обречен някой ден да се превърне във възрастен.) Това е безнадеждното бъдеще, на което го бяха обрекли родителите му. За негов голям шок и добро, аз го грабнах от катерушката и го хвърлих на 9 метра по-нататък. Не, всъщност не го направих. Просто взех дъщеря си и я заведох на друго място. Но за него щеше да е по-добре ако го бях направил.

Представете си наскоро проходило дете, което продължително удря майка си по лицето. Защо би направило такова нещо? Глупав въпрос. Неприемливо наивен. Отговорът е очевиден. За да доминира над майка си. За да види дали може да му се размине. Насилието, в крайна сметка, не е някаква загадка. Това което е загадка е мирът. Насилието се случва по подразбиране. То е лесно. Това което е трудно е мирът: той се учи, втълпява, постига. (Хората често задават основни психологически въпроси наопаки. Защо хората вземат наркотици? Не е загадка. Загадка е защо не ги вземат през цялото време. Защо хората страдат от тревожност? Това не е загадка. Как хората биха могли някога да постигнат спокойствие – ето това е загадката. Ние сме уязвими и смъртни. Милион неща могат да се объркат по милион начини. Би трябвало да треперим от ужас във всяка секунда, но не го правим. Същото се отнася и за депресията, мързела и престъпността.)

Ако мога да ви нараня и да ви надвия, тогава бих могъл да правя точно каквото си искам, когато си искам, дори и ако сте наблизо. Мога да ви тормозя за да задоволя любопитството си. Мога да отвлека вниманието ви и да ви доминирам. Мога да открадна играчката ви. Децата удрят на първо място защото агресията е вродена, въпреки че е по-доминантна у някои индивиди и по-слаба у други; на второ място – защото агресията помага да постигнем желанията си. Глупаво е да смятаме, че такова поведение е нужно да се заучи. Не е нужно да научиш змията да напада; това е в природата й. Статистически погледнато, двегодишните са най-агресивните хора. Те ритат, удрят, хапят и крадат собствеността на другите. Те правят това за да изследват, за да изразят възмущение и фрустрация, за да задоволят импулсивните си желания. И по-важното е (във връзка с нашите цели), че го правят за да открият истинските граници на позволеното поведение. Как иначе биха могли да узнаят какво е приемливо? Децата са като слепите хора, които търсят стена. Те трябва да бутат напред, да тестват, за да видят къде са истинските граници (а те твърде рядко са там, където е казано че са).

Последователното коригиране на такива действия показва на детето границите на приемливата агресия. Неговото отсъствие само повишава любопитството, така че детето удря, хапе и рита, ако е агресивно и доминантно, докато нещо му покаже граница. Колко силно мога да ударя мама? Докато възрази. При това положение, по-добре е коригирането да се направи по-рано отколкото по-късно (ако желаният краен резултат е родителят да не бъде удрян). Освен това, коригирането също помага на детето да научи, че удрянето на другите не е особено добра социална стратегия. Без това коригиране никое дете няма да положи усилия и да мине през процеса на организиране и регулиране на импулсите си, така че тези импулси да могат да съществуват без конфликт в душата на детето, а също и в по-широкия социален свят. Да организираш един ум не е лесна задача.

Моят син беше особено раздразнителен и труден като малък. Когато дъщеря ми беше малка, можех да я парализирам с един зъл поглед. Това, обаче, нямаше никакъв ефект върху сина ми. На 9 месеца той вече успяваше да фрустрира съпругата ми (която не е никак отстъпчива) по време на хранене. Той се бореше с нея за контрол над лъжицата. “Добре!” си казахме ние. Така или иначе не искахме да го храним в устата нито минута по-дълго от необходимото. Но малкият нехранимайко изяждаше само три-четири лъжици и след това започваше да играе. Разбъркваше храната в паничката си. Пускаше парчета от нея от високото столче и гледаше как пада долу на пода. Няма проблем. Той изследваше. Но не се хранеше достатъчно. Тогава, понеже не се хранеше достатъчно, не спеше достатъчно. После се разплакваше в полунощ и будеше родителите си. След това ставаше кисел и беше в лошо настроение. Фрустрираше майка си, а тя си го изкарваше на мен. Траекторията не беше добра.

След като бяхме омаловажавани в продължение на няколко дни, реших да си върна лъжицата. Подготвих се за война. Отделих достатъчно време. Колкото и да е трудно за вярване, един търпелив родител може да надвие двегодишно дете. Както се казва в поговорката: “Старостта и измамата винаги могат да победят младостта и сръчността.” Отчасти това е така, защото времето трае безкрайно дълго, когато си на две години. Половин час за мен беше като една седмица за сина ми. Бях си подсигурил победа. Той беше упорит и ужасен. Но аз можех да бъда по-лош. Седнахме, лице в лице, с паничката пред него. Беше решаваща битка. И двамата го знаехме. Той взе лъжицата. Аз я взех от него и я напълних с вкусна каша. Поднесох я решително към устата му. Той ме погледна по съвсем същия начин като чудовището от детската площадка. Сви устни надолу и се намръщи, напълно отказвайки да приеме храна. Аз преследвах устата му с лъжицата, докато той въртеше глава. Но аз знам повече номера. Смушках го в гърдите със свободната си ръка с цел да го подразня. Той не помръдна. Направих го отново. И отново. И отново. Не силно, но не и толкова леко, че да бъде игнорирано. След около десет ръгвания, той отвори уста, като възнамеряваше да издаде възмутен звук. Ха! Това беше неговата грешка. Сръчно пъхнах лъжицата в устата му. Той се опита усърдно да избута храната с език, но аз знам как да се справя и с това. Просто поставих пръста си хоризонтално на устните му. Малко от храната излезе, но част от нея беше погълната. Една точка за татко. Потупах го по главата и му казах, че е добро момче. И наистина го вярвах. Когато някой направи нещо, което се опитвате да го накарате да направи, възнаградете го. Нека няма лоши чувства след победата. Час по-късно всичко беше приключило. Имаше възмущение. Имаше малко плач. Съпругата ми трябваше да излезе от стаята. Стресът й дойде в повече. Храната, обаче, беше изядена. Синът ми рухна изтощен на гърдите ми. Подремнахме си заедно. И след като той се събуди, ме харесваше много повече отколкото преди да го дисциплинирам.

Това беше нещо, което често съм наблюдавал, когато сме в сблъсък – и не само с него. Малко по-късно започнахме да се редуваме с друга двойка да гледаме децата. Всички деца се събираха в нашата къща. След това едната двойка излизаше на вечеря или на кино и оставяше другата двойка да гледа децата, които всички бяха на под три години. Една вечер, една друга двойка се присъедини към нас. Не познавах сина им, едро силно двегодишно момче.

“Няма да спи”, каза бащата. “След като го оставиш в леглото, ще изпълзи и ще слезе долу. Обикновено му пускаме видео с Елмо и го оставяме да гледа.”

“Няма начин да наградя непокорно дете за неприемливо поведение,” помислих си аз, “и със сигурност няма да пусна на никого видео с Елмо”. Винаги съм ненавиждал тази гадна, хленчеща кукла. Той е позор за наследството нa Джим Хенсън. Така че награда с Елмо нямаше да предложа. Не казах нищо, разбира се. С родителите не бива да се говори за децата им докато не са готови да слушат.

Два часа по-късно сложихме децата да си лягат. Четири от петте веднага заспаха, но не и любителят на Елмо. Бях го поставил в кошара, обаче, за да не може да избяга. Но пък той можеше да вие и точно това направи. Беше хитро – добра стратегия от негова страна. Беше дразнещо и можеше да събуди всички други деца, които също щяха да започнат да вият. Една точка за детето. Ето защо отидох в спалнята. “Лягай”, казах. Това нямаше никакъв ефект. “Лягай или аз ще те сложа да легнеш.” Да увещаваш деца често не е от особена полза, особено при такива обстоятелства, но аз вярвах честното предупреждение. Разбира се, той не легна. Отново започна да вие, за ефект. Децата често правят това. Изплашените родители мислят, че плачещото дете винаги е тъжно или наранено. Това просто не е вярно. Гневът е една от най-честите причини за плача. Внимателен анализ на мускулните модели на плачещите деца потвърждава това. Плачът от гняв и плачът от страх / тъга не изглеждат по един и същи начин. Освен това, те и не звучат по един и същи начин и могат да бъдат различени ако се слуша внимателно. Гневният плач често е проява на доминиране и трябва да бъде третиран като такава. Вдигнах го и го сложих да легне. Нежно. Търпеливо. Но твърдо. Той стана. Сложих го отново да легне. Той стана. Сложих го да легне. Той стана. Този път го сложих да легне и задържах ръката си на гърба му. Той се бореше могъщо, но безрезултатно. В крайна сметка беше десет пъти по-дребен от мен. Можех да го вдигна с една ръка. Задържах го легнал и му говорех спокойно; казах му, че е добро момче и че трябва да се отпусне. Дадох му биберон и го потупвах нежно по гърба. Той започна да се отпуска, а очите му да се затварят. Махнах ръката си. Той веднага скочи на крака. Бях впечатлен. Това дете имаше дух! Вдигнах го и отново го сложих да легне. “Лягай, чудовище”, казах. Потупвах го нежно още известно време. За някои деца това е успокояващо. Той беше започнал да се изморява. Беше готов да капитулира. Затвори очи. Аз станах и тръгнах тихо и бързо към вратата. Обърнах се назад за да го проверя за последен път. Отново се беше изправил. Насочих пръст към него: “Лягай, чудовище,” казах и бях сериозен. Той легна мигновено. Затворих вратата. Харесахме се взаимно. Нито съпругата ми, нито аз чухме и звук от него през нощта.

“Как беше детето?” попита бащата, когато се прибраха доста по-късно през нощта. “Добре”, казах. “Нямаше никакъв проблем. В момента спи.”

“Ставаше ли?” попита бащата.

“Не”, казах аз. “Спа през цялото време”.

Бащата ме погледна. Искаше да знае. Но не попита. И аз не му казах.

Старата мъдрост гласи “Не хвърляй бисер пред свинете”. Може би мислите, че това е твърде жестоко. Но да научите детето си да не спи и да го възнаграждавате с номерата на гадната кукла? Това също е жестоко. Вие правете своите неприятни избори, а аз ще правя своите.

Дисциплинирай и наказвай

Съвременните родители са ужасени от две често свързвани думи: дисциплина и наказание. Те извикват образи на затвори, войници и войнишки ботуши. Всъщност лесно се прекрачва границата между това да дисциплинираш и да бъдеш тиранин, между наказанието и изтезанието. С дисциплината и наказанията трябва се действа внимателно. Не е изненадващо, че хората се страхуват от тях. Но те са нужни. Могат да се прилагат съзнателно и несъзнателно, добре и лошо, но тяхната употреба не може да бъде избегната.

Не че е невъзможно да се дисциплинира с награди. Всъщност възнаграждаването на доброто поведение може да бъде доста ефективно. Най-известният от всички психолози-бихейвиористи, Б.Ф. Скинър е бил голям експерт и поддръжник на този подход. Той обучавал гълъби да играят пинг-понг, макар че те просто търкаляли топчето напред-назад като го кълвяли с човките си, но все пак били гълъби. Така че макар и да играели лошо, все пак било доста добре. Скинър дори обучил птиците си да пилотират бойни ракети по време на Втората световна война, в Проект Гълъб (по-късно наречен Оркон). Той стигнал далече преди изобретяването на електронните навигационни системи да направи усилията му ненужни. Скинър наблюдавал изключително внимателно животните, които обучавал да изпълняват такива действия. Всяко действие, което се доближавало към това което цели, било незабавно последвано от награда със същата стойност – нито твърде малка за да бъде без значение, нито твърде голяма за да обезцени бъдещите награди.

Този подход може да бъде използван с децата и работи много добре. Представете си, че вашето наскоро проходило дете ви помага да подредите масата. Това е полезно умение. Бихте го харесвали повече ако може да го направи. Би било хубаво за неговото (тук потръпвам) самочувствие. Така че, разбийте желаното поведение на съставните му части. Един елемент от подреждането на масата е отнасянето на чиния от шкафа до масата. Дори това може да е твърде сложно. Така че започнете обучението като подавате на детето чиния и го карате да ви я подаде обратно. След това може да го погалите по главата. После можете да го превърнете в игра. Подайте с лявата, вземете с дясната, прехвърлете зад гърба, после я подайте и направете няколко крачки назад, така че да трябва да измине няколко крачки преди да ви я подаде. Обучете го да стане виртуозен подавач на чинии. Не го оставяйте в капана на неговата непохватност.

С такъв похват можете да обучите кого и да е на каквото и да е. Първо, изяснете си какво искате. После, наблюдавайте хората около вас като ястреб. Накрая, когато видите нещо, което наподобява на това, което желаете, спуснете се като ястреб и възнаградете. Дъщеря ви е много резервирана откак е навлязла в пубертета. Искате да говори повече. Това е целта: по-общителна дъщеря. Една сутрин, по време на закуска, тя ви споделя някаква училищна история. Това е отлично време да обърнете внимание. Това е наградата. Спрете да пишете съобщения и слушайте. Освен ако не искате вече никога да не ви каже нищо.

Родителските интервенции, които правят децата щастливи е ясно, че могат и трябва да бъдат използвани за да формират поведението. Същото се отнася за съпрузите, съпругите, колегите и родителите. Скинър, обаче, е бил реалист. Той забелязал че използването на награди било доста трудно: наблюдателят трябвало да чака търпеливо докато обектът спонтанно демонстрира желаното поведение и след това да подкрепи. Това изисквало много време и много чакане, а това е проблем. Също така, той трябвало да държи животните гладни, така че да достигнат до ¾ от нормалното си тегло преди да проявят достатъчно интерес към наградите под формата на храна за да обърнат внимание наистина. Но това не са единствените недостатъци на чисто позитивния подход.

Негативните емоции, така както и позитивните, ни помагат да учим. Ние имаме нужда да учим, защото сме глупави и лесно раними. Можем да умрем. Това не е хубаво и ние не се чувстваме добре с това. Ако беше обратното, щяхме да търсим смъртта и да умрем. Ние дори не се чувстваме добре с идеята, че някой ден може да умрем. И това е така през цялото време. По този начин негативните емоции, колкото и да са неприятни, ни предпазват. Чувстваме се наранени, изплашени, засрамени, отвратени за да се предпазим от щети. Ние сме доста податливи към такива чувства. Всъщност, негативните ни чувства при загуба са по-силни отколкото позитивните ни чувства при равна на нея печалба. Болката е по-могъща от удоволствието, а тревожността е по-могъща от надеждата.

Емоциите, положителни и отрицателни, се проявяват в два полезно разграничени варианта. Удовлетворението (технически погледнато, засищането) ни показва, че това, което сме направили е добро, докато надеждата (технически погледнато, стимулираща награда) показва, че нещо приятно се задава. Болката ни наранява, затова ние не искаме да повтаряме действия, които са довели до нараняването ни или до социалната ни изолация (тъй като самотата същo е, технически погледнато, форма на болка). Тревожността ни кара да стоим надалеч от нараняващи хора и лоши места, така че да не се наложи да изпитаме болка. Всички тези емоции трябва се разглеждат във връзка една с друга и да се оценяват внимателно в контекст, но те всички са нужни за да оцеляваме и процъфтяваме. Следователно, ние вършим на децата си лоша услуга като не използваме наличното, включително отрицателните емоции, за да им помогнем да учат. Тези неща, обаче, трябва да се случват по най-милостивия възможен начин.

Скинър знаел, че заплахите и наказанията могат да спрат нежелано поведение, точно както наградата подкрепя желаното поведение. В един свят, който се парализира при мисълта за намеса в хипотетично съвършения път на детското развитие може да е трудно дори да се обсъждат споменатите техники. Децата, обаче, не биха имали такъв продължителен период на естествено развитие преди зрелостта ако тяхното поведение не трябваше да бъде оформяно. Щяха просто да изскачат от утробата готови да търгуват с акции. Децата също не могат да бъдат напълно предпазени от страх и болка. Те са малки и уязвими. Не знаят много за света. Дори когато правят нещо толкова естествено, например да се учат да вървят, светът постоянно им нанася удари. Да не говорим пък за фрустрацията и отхвърлянето, които те неизбежно преживяват, когато взаимодействат с братя и сестри, с връстници, както и с некооперативни, упорити възрастни. В тази ситуация, фундаменталният морален въпрос е не как да предпазим напълно децата от неприятни инциденти и провали, така че никога да не преживяват какъвто и да е страх или болка, а как да максимизираме тяхното учене, така че полезното знание да бъде придобивано на минимална цена.

Във филма на Дисни “Спящата красавица”, кралят и кралицата след дълго чакане се сдобиват с дъщеря, принцеса Аврора. Те планират голяма церемония за кръщаване, с която да я представят на света. Те канят всеки, който обича и почита новородената им дъщеря, но не канят Малефисент (от “зла”, “злонамерена”), която всъщност е кралица на подземния свят или природата в нейното отрицателно превъплъщение. Това символично означава, че кралското семейство прекомерно закрилят своята обична дъщеря като създават около нея свят, в който няма нищо отрицателно. Това, обаче, не я предпазва, а я прави слаба. Малефисент проклева принцесата, обричайки я на смърт, причинена от убождане на чекрък, когато стане на шестнадесет години. Въртящото се колело е колелото на съдбата, убождането, което причинява кървене символизира изгубването на девствеността, знак за трансформирането на детето в жена.

За щастие, една добра фея (положителният елемент в природата) смекчава наказанието до изпадане в безсъзнание, което може да бъде изкупено с първата любовна целувка. В паника кралят и кралицата се отървават от всички чекръци в кралството и предават дъщеря си на твърде милите добри три феи. Те продължават с тази стратегия и премахват всички опасни неща, но по този начин дъщеря им остава наивна, незряла и слаба. Един ден, точно преди шестнадесетия й рожден ден, тя среща един принц в гората и се влюбва, в същия ден. По каквито и да е разумни стандарти, това е малко в повече. След това тя на висок глас се жалва от факта, че трябва да се омъжи за Принц Филип, за когото е сгодена от дете и рухва емоционално, когато я прибират в замъка на родителите й за рождения й ден. В този момент се проявява проклятието на Малефисент. Един портал се отваря в замъка, появява се чекрък, Аврора се убожда и пада в безсъзнание. Тя става Спящата красавица. По този начин (отново символично казано) тя избира несъзнателното пред ужаса на живота на възрастен. Нещо екзистенциално подобно на това често се случва с прекалено закриляните деца, които рухват  (а след това копнеят за блаженството на несъзнателното) при първия истински контакт с провала или (още по-зле) с истинската злонамереност, която те не разбират или не искат да разберат и срещу която нямат никаква защита.

Нека разгледаме случая на тригодишното дете, което не се е научило да споделя. Тя демонстрира егоистичното си поведение в присъствието на родителите си, но те са твърде мили за да се намесят. Всъщност, те отказват да обърнат внимание, да признаят какво се случва и да действат правилно. Те са раздразнени, разбира се, когато тя не иска да споделя със сестра си, но се преструват, че всичко е наред. Не е наред. По-късно ще се бъдат резки с нея за нещо, което е напълно несвързано с това. Тя е бъде наранена и объркана, но няма да научи нищо. И още по-зле: когато се опита да се сприятели с някого, няма да се получи добре, понеже й липсва социална обиграност. Децата на нейната възраст ще бъдат отблъснати от нейната неспособност да сътрудничи. Те ще се карат с нея или пък ще си тръгнат и ще намерят друг, с когото да играят. Родителите на тези деца ще наблюдават нейната недодяланост и лошото й поведение и нямат да я поканят повече да играе с децата им. Тя ще бъде самотна и отхвърлена. Това ще породи тревожност, депресия и горчивина. Ще я накара да се отдръпне от живота, което е същото като желанието за несъзнателност.

Родителите, които отказват да поемат отговорност за дисциплинирането на децата си мислят, че могат просто да изберат да не влизат в конфликта, който е нужен за правилното възпитание на децата. Накратко, те не искат да бъдат лошото ченге. Но те въобще не спасяват и не предпазват децата си от болка и страх. Тъкмо обратното: съдещото и незагрижено общество ще влезе в конфликт и ще наложи наказания, и те ще бъдат много по-големи от онези, които биха могли да дойдат от страна на съзнателен родител. Можете да дисциплинирате децата си, но можете и да предадете тази отговорност на суровия, незагрижен и съдещ свят, а мотивацията за второто не бива никога да бъде сбъркана с любов.

Можете да възразите, както понякога правят съвременните родители: Защо въобще е нужно едно дете да бъде подчинявано на произволните правила на родителите? Всъщност, има нов вариант на политически коректното мислене, според който това се нарича “adultism” (от adult – възрастен) – форма на предразсъдък и потисничество, аналогично на сексизъм или расизъм, например. На въпроса за родителската власт трябва да се отговаря внимателно. Това изисква пълно изследване на самия въпрос. Да приемеш възражение така както е формулирано означава, че си изминал половината път до приемането на неговата валидност, а това може да бъде опасно ако въпросът е зле формулиран. Нека да го разбием.

Първо, защо е нужно едно дете да бъде подчинявано? Това е лесно. Всяко дете трябва да слуша и да се подчинява на възрастните, защото то е зависимо от грижите, които един или повече несъвършени възрастни са готови да му предоставят. В тази ситуация е по-добре за детето да се държи по начин, който предразполага към истинска обич и добронамереност. Можем да си представим и нещо, което е дори още по-добро. Детето може да се държи по начин, който едновременно осигурява оптимално внимание от страна на възрастен, като носи ползи за неговото сегашно състояние и за бъдещото му развитие. Това е много висок стандарт, но той е в най-добрия интерес на детето, така че имаме всички причини да се стремим към него.

Всяко дете трябва да бъде научено да се съобразява любезно с очакванията на общността. Това не означава, да бъде смазано и принудено да проявява безкритичен идеологически конформизъм. Това означава, че родителите трябва да възнаграждават тези нагласи и действия, които носят успех на детето в света извън семейството и да използват заплахи и наказания, когато е необходимо да елиминират поведение, което би довело до страдание и провал. Има много тесен прозорец, в който има възможност да се направи това, а освен това е важно нещата бързо да се направят по правилния начин. Ако едно дете не се е научило да се държи както трябва до четиригодишна възраст, завинаги ще му бъде трудно да се сприятелява. Изследванията са твърде ясни по този въпрос. Това е от значение, защото връстниците са основният източник на социализация след четиригодишна възраст. Отхвърлените деца спират да се развиват, защото са отчуждени от своите връстници. Те изостават все повече, докато другите деца продължават да напредват. Така детето без приятели твърде често се превръща в самотен, антисоциален или депресиран тийнейджър или възрастен. Това не е добре. Нашето душевно здраве зависи в много по-голяма степен отколкото обикновено осъзнаваме от нашето щастливо потапяне в социална общност. Трябва постоянно да ни се напомня да мислим и действаме правилно. Когато се отклоним, хората, които се загрижени за нас и ни обичат, ни сръчкват за да се върнем в пътя. Ето защо е по-добре да имаме такива хора до нас.

Да се върнем отново на въпроса – също така, не става въпрос за случай, в който правилата на възрастните са изцяло произволни. Това е вярно само за дисфункционалните тоталитарни държави. Но в цивилизованите отворени общества, мнозинството се подчинява на функционален социален договор, който цели взаимно усъвършенстване или поне съществуване в близост без твърде много насилие. Дори една система от правила, която позволява само този минимален договор, в никакъв случай не е произволна, особено като се имат предвид алтернативите. Ако обществото не възнаграждава достатъчно добре продуктивното про-социално поведение, ако настоява да разпределя ресурсите по подчертано произволен и несправедлив начин, ако позволява кражби и експлоатация, то няма да остане безконфликтно задълго. Ако йерархиите се основават само (или дори основно) на сила вместо на компетентност, необходима за да се свършат важните и трудни неща, те са податливи на разпад. Това е валидно дори и за йерархиите на шимпанзетата, макар и в по-проста форма, което показва фундаменталната биологична непроизволна могъща истина на твърдението.

Зле социализираните деца водят ужасен живот. Ето защо е по-добре да бъдат оптимално социализирани. Част от това може да бъде постигнато чрез награди, но не всичко. Проблемът не е дали да използваме наказания и заплахи, а дали да го правим съзнателно и осмислено. В такъв случай, как трябва да бъдат дисциплинирани децата? Това е  много труден въпрос, защото децата (и родителите) се различават много по темперамент. Някои деца са любезни; те имат дълбоко желание да зарадват и да угодят, но плащат за това със склонността да избягват конфликти и да бъдат зависими. Други са по-твърдоглави и по-независими. Те искат да правят каквото си искат когато поискат – през цялото време. Те са предизвикателни, непокорни и упорити. Някои деца отчаяно се нуждаят от правила и структура и са доволни дори в много стриктна среда. Други не понасят предсказуемостта и рутината и са имунизирани срещу изисквания за дори минималния необходим ред. Някои има буйно въображение и креативност, а други са по-конкретни и консервативни. Това са дълбоки и важни разлики, които са силно повлияни от биологични фактори и е трудно да бъдат социално изменени. За щастие, изправени пред такова разнообразие, ние сме наследили дълбоки размишления за правилното използване на социалния контрол.

Използвай минималната необходима сила

Ето една ясна първоначална идея: броят на правилата не бива да се увеличава извън необходимото. Иначе казано, лошите правила унищожават уважението към добрите правила. Това е етичният (а дори и правният) еквивалент на бръснача на Окам, концептуалната гилотина на учения, която гласи, че най-простата възможна хипотеза е за предпочитане. Така че не натоварвайте децата или техните възпитатели с твърде много правила. Този път води до фрустрация.

Ограничете правилата. След това, изяснете си какво ще правите ако някое от тях бъде нарушено. Трудно е да бъде установено общо, независещо от контекста правило за строгостта на наказанията. Една полезна норма, обаче, вече е защитена от английското обичайно право, което представлява едно от великите творения на Западната цивилизация. Неговият анализ може да ни помогне да установим втори полезен принцип. Английското обичайно право позволява да защитаваш правата си, но само по разумен начин. Някой влиза в къщата ти. Имаш зареден пистолет. Имаш право да се защитиш, но е по-добре да го правиш стъпка по стъпка. Ако влезлият е пиян и объркан съсед? “Застреляй го!” мислиш си. Не е толкова просто, обаче. Затова вместо да го застреляш, казваш: “Спри! Имам оръжие.” Ако след това другият нито даде обяснение, нито се оттегли, можеш да произведеш предупредителен изстрел. Тогава, ако той продължава да влиза навътре, можеш да се прицелиш в крака му. (Това не са правни съвети, а просто пример!). Постепенно нарастващата суровост на реакциите се базира на един блестящ практически принцип: този на минималната необходима сила. Така че сега имаме два общи принципа на дисциплинирането: 1) Ограничете броя на правилата и 2) Използвайте най-малката необходима сила за да приложите тези правила.

Във връзка с първия принцип, може да запитате: “Да ограничим правилата, но колко точно?” Ето някои идеи: не хапи, ритай и удряй, освен при самозащита. Не измъчвай и не тормози други деца, за да не свършиш в затвора. Яж цивилизовано и с благодарност, така че хората да бъдат щастливи от това, че живееш в къщата им и да те хранят с удоволствие. Научи се да споделяш, така че другите деца да искат да играят с теб. Обръщай внимание,когато ти говорят възрастните, за да не те намразят и благоволят да те научат на нещо. Лягай си когато е време и с мир, така че родителите ти да могат да имат личен живот и да не се чувстват зле заради твоето съществуване. Грижи се за вещите си, тъй като трябва да се научиш как да го правиш и защото си голям късметлия да ги притежаваш. Бъди приятна компания, когато се случва нещо забавно, за да те поканят да се включиш. Дръж се така, че другите хора да са щастливи от това, че си край тях и да искат да си край тях. Дете, което знае тези правила би било добре дошло навсякъде.

Във връзка с втория, също толкова важен принцип, може да запитате: “Каква е минималната необходима сила?”. Това трябва да бъде установено експериментално, като се започне от най-малката възможна интервенция. Някои деца могат да бъдат “вкаменени” само от един гневен поглед. Други биха били възпрени от вербална заповед. За трети може да е достатъчно щракване с пръсти. Тази стратегия е особено полезна за публични места като ресторанти. Може да се приложи внезапно, тихо и ефективно, без риск да се стигне до ескалация. Каква е алтернативата? Дете, което плаче ядосано, изисквайки внимание, не печели популярност. Дете, което тича от маса на маса и притеснява всички опозорява (стара, но добра дума) себе си и родителите си. Такива резултати са далеч от оптималните, а децата определено се държат зле по-често на публични места, защото експериментират: опитват се да установят дали същите стари правила важат на новото място. Те не питат за тези неща, не и когато са под тригодишни.

Когато нашите деца бяха малки и ги водехме на ресторант, те привличаха усмивки. Стояха прилично и се хранеха любезно. Не можеха да издържат така дълго време, но и ние не ги държахме там прекалено дълго. Когато започваха да се изнервят, след като са седели 45 минути, знаехме, че е време да си тръгваме. Това беше част от сделката. Хранещите се наблизо ни казваха колко е хубаво да видят такова щастливо семейство. Не винаги бяхме щастливи, и децата ни не винаги се държаха прилично. Но го правеха през повечето време и беше чудесно хората да реагират толкова положително на тяхното присъствие. Беше наистина добре за децата. Те можеха да видят, че хората ги харесват, а това също подкрепяше тяхното добро поведение. Това беше наградата.

Хората наистина ще харесват вашите деца ако им дадете шанс. Това е нещо, което научих щом се роди първото ни бебе, дъщеря ни Михалия. Когато я разхождахме по улицата в сгъваемата й количка в нашия френскоговорещ работнически квартал в Монреал, грубовати, здраво пийващи дървосекачи спираха и й се усмихваха. Те гукаха и се смееха, правеха смешни физиономии. Да гледаш как хората реагират на децата възвръща вярата ти в човешката природа. А всичко това се умножава, когато собствените ти деца се държат добре на публични места. За да се случват такива неща, трябва да дисциплинирате децата си внимателно и ефективно, а за да го направите, трябва да знаете нещо за наградите и наказанията, вместо срамежливо да страните от това познание.

Част от изграждането на връзка с вашия син или дъщеря е да научите как тази малка личност реагира на дисциплинарни интервенции – и после да се намесвате ефективно. Много е лесно вместо това да се повтарят клишета като “Няма извинение за физическото наказание” или “Когато удряш децата, просто ги научаваш и те да удрят.” Нека да започнем с първото твърдение: “Няма извинение за физическото наказание”. Първо, трябва да отбележим, че има широкоразпространен консенсус относно идеята, че някои форми на лошо поведение, особено онези, свързани с кражби и нападения, са лоши и трябва да бъдат санкционирани. Второ, трябва да отбележим, че почти всички от тези санкции включват наказание в много от неговите психологически и по-директно физически форми. Лишаването от свобода причинява болка по начин, който в основата си е подобен на този от физическа травма. Същото може да се каже и за използването на социална изолация (включително извеждането на дете от мястото, където се е провинило). За това има невробиологични данни. Едни и същи части от мозъка са свързани с реакцията и на трите неща, и всички те могат да бъдат облекчени от един и същ клас медикаменти, опиати. Затворът съвсем ясно представлява физическо наказание, особено затварянето в единична килия, дори и ако не се случи никакво насилие. Трето, трябва да отбележим, че някои отвратителни действия трябва да бъдат спрени незабавно и ефективно, включително и заради това, че в противен случай може да се случи нещо още по-лошо. Какво е подходящото наказание за някой, който не иска да спре да бърка с вилица в контакта? Или за този, който тича, смеейки се, из препълнения паркинг на някой супермаркет? Отговорът е прост: това, което ще го спре по най-бързия начин, в рамките на разумното. Защото алтернативите може да бъдат фатални.

В случая с контакта и паркинга е твърде очевидно. Но същото се отнася и за социалната сфера, и това ни отвежда до четвъртия аргумент, свързан с извиненията за прилагането на физическо наказание. Наказанията за лошо поведение (от този вид, който е можел да бъде ефективно спрян в детството) стават все по-сурови с порастването на децата – и онези, които остават неефективно социализирани от четиригодишна възраст са тези, които биват явно наказвани от обществото като юноши и млади възрастни – в огромния брой случаи в сравнение с други. Онези неограничавани четиригодишни, на свой ред, често са онези, които са прекалено агресивни по природа на двегодишна възраст. В сравнение с връстниците им, статистически е много по-вероятно те да ритат, удрят, хапят и вземат чужди играчки (нещо, което по-късно наричаме кражба). Те съставляват около 5% от момчетата и много по-малък процент от момичетата. Да повтаряме без да мислим магическото заклинание “Няма извинение за физическото наказание” също така означава да подхранваме заблудата, че дяволите в тийнейджърска възраст магически са се появили от някога невинни малки ангелчета. Не вършите каквато и да е услуга на детето си ако не обръщате внимание на лошото му поведение (особено ако то е по-агресивно по темперамент).

Пето, да не намирате каквото и да е извинение за теорията, че физическо наказание е нужно означава да приемате, че думата “не” може да бъде ефективно произнесена спрямо друг човек в отсъствието на заплаха от наказание. Една жена може да каже “не” на силен нарцистичен мъж само защото зад нея стоят обществените норми, правото и държавата. Един родител може да каже “не” на дете, което иска трето парче торта само защото е по-едър, силен и способен от детето (и властта му е допълнително подкрепена от правото и държавата). “Не” винаги означава “Ако продължаваш да правиш това, ще ти се случи нещо, което не харесваш.” Иначе не би означавало нищо. Или още по-зле, би означавало “Още една нищонезначеща глупост, казана от възрастен, когото мога да игнорирам”. И още по-зле, означава “Всички възрастни са неефективни и слаби”. (Това е особено лош урок, когато съдбата на детето е да стане възрастен и когато повечето неща, които се научават без прекомерно лично страдание се моделират или експлицитно се преподават от възрастни). Какво ще очаква от бъдещето дете, което игнорира възрастните и ги презира? Защо въобще да пораства? Това е историята на Питър Пан, който мисли, че всички възрастни са варианти на Капитан Хук, тиранични и изплашени от собствената си смъртност (спомнете си за гладния крокодил с часовник в стомаха). Единственият случай, в който “не” означава “не” в отсъствието на насилие и принуда е когато се произнася от една цивилизована личност към друга цивилизована личност.

А идеята, че удрянето на дете просто го учи да удря? Първо: Не. Грешно. Твърде опростенческо. Като начало, “удряне” е доста наивна дума, с която да опишем акт на дисциплиниране от страна на ефективен родител. Ако “удряне” точно описва целия спектър на физическа сила, тогава не би имало разлика между дъждовните капки и атомните бомби. Силата е от значение, а също и контекстът, ако не изберем умишлено да бъдем слепи и наивни по този въпрос. Всяко дете знае разликата между това да бъде ухапано от зло, непредизвикано куче и да бъде гризнато леко от своето собствено куче, когато се опитва на игра, но твърде невнимателно да му вземе кокала. Подробностите колко силно бива ударен някой и защо не бива да бъдат пренебрегвани, когато говорим за удряне. Времето също е част от контекста и също е от изключителна важност. Ако пернете с пръст двегодишно дете след като е ударило по главата бебето с дървено кубче, то ще направи връзката и ще бъде по-малко склонно да удря отново бебето в бъдеще. Това е добър резултат. То със сигурност няма да заключи, че трябва да удря бебето повече, като използва за пример удрянето с пръст от страна на майка си. То не е глупаво. Просто е ревниво, импулсивно и не особено обиграно. А как иначе бихте защитили по-малкото му братче или сестричка? Ако го дисциплинирате неефективно, тогава бебето ще страда. Може би години наред. Тормозът ще продължи, защото вие няма да си мръднете пръста да го спрете. Ще избягвате конфликта, който е нужен за да се установи мир. Ще се правите, че не забелязвате. И тогава, по-късно, когато по-малкото дете ви постави ребром този въпрос (може би чак когато стане възрастен), вие ще кажете: “Не съм знаел, че това се е случвало.” Вие просто не сте искали да знаете и затова не сте знаели. Вие просто сте отказали да поемете отговорност за дисциплината и сте оправдали това с продължително демонстриране на това колко мил човек сте. Всяка къщичка от сладкиши крие в себе си вещица, която яде деца.

Къде ни отвежда всичко това? До решението да дисциплинираме ефективно или да дисциплинираме неефективно (но не и до решението да се откажем изцяло от дисциплинирането, защото природата и обществото ще накажат по жесток начин всички некоригирани грешки на детското поведение). Така че ето няколко практически насоки: извеждането на детето от мястото, където се е провинило може да бъде изключително ефективна форма на наказание, особено ако детето бъде прието веднага щом овладее гнева си. Ядосаното дете трябва да постои само докато се успокои. След това трябва да му бъде позволено да се върне към нормалния живот. Това означава, че детето, а не неговият гняв, печели. Правилото е: “Ела при нас, когато си в състояние да се държиш добре.” Това е много добра сделка за детето, родителя и обществото. Вие ще можете да прецените дали детето ви наистина се е овладяло. Ще го харесвате отново, въпреки предишното му лошо поведение. Ако все още сте ядосани, може би то не се е разкаяло напълно или пък вие трябва да направите нещо за своята склонност да бъдете злопаметни и неспособни да прощавате.

Ако детето ви е от онези упорити досадни същества, които просто биха избягали смеейки се, когато ги оставят на стълбите или в стаята им, се налага да добавите и физическо ограничение. Можете да го хванете внимателно, но здраво над лактите докато спре да се върти и започне да обръща внимание. Ако това не се получи, може да се наложи да го плеснете по задните части. За децата, които минават всички граници по особено зрелищен начин, пляскането може да покаже нужната сериозност от страна на отговорния родител. Има ситуации, в които и това не е достатъчно, отчасти защото някои деца са много упорити и обичат да изследват границите или пък защото поведението им е било наистина жестоко. И ако не премислите дълбоко тези неща, тогава не действате отговорно като родител. Оставяте мръсната работа на някой друг, който ще я свърши по много по-мръсен начин.

Обобщение на принципите

Дисциплиниращ принцип 1: Ограничете правилата. Принцип 2: Използвайте минималната необходима сила. Има и трети: родителите би трябвало да са двойки. Да възпитаваш малки деца е натоварващо и изтощително. Ето защо е лесно родителят да направи грешка. Безсъние, глад, въздействието на конфликт, махмурлук, лош ден на работното място – всяко едно от тези неща поотделно може да направи човек неразумен, а в комбинация могат да го направят опасен. При такива обстоятелства е нужно наблизо да има някой друг – да наблюдава, да се намеси, да обсъди. Това намалява вероятността едно хленчещо провокиращо дете и неговият изнервен избухлив родител да нагнетят ситуацията до такава степен, че да се случи нещо необратимо. Родителите трябва да са двойки, така че бащата на новороденото да може да наблюдава майката за да не се изтощи дотам, че да направи нещо отчаяно след като е слушала бебето, което е с колики, да плаче от 11 вечерта до 5 сутринта в продължение на 30 нощи. Не казвам, че трябва да бъдем жестоки спрямо самотните майки, много от които полагат невъзможни усилия и се борят храбро с живота, а част от тях е трябвало да избягат от брутална връзка, но това не означава, че трябва да се преструваме, че всички форми на семейство са еднакво добре работещи. Не са. Точка.

Ето и четвъртият принцип, който е по-скоро психологически: родителите трябва да разбират своята собствена способност да бъдат груби, отмъстителни, гневни и нечестни. Много малко родители съзнателно решават да бъдат ужасни майки или бащи, но лошото родителство се случва постоянно. Това е така, защото хората имат огромна способност да бъдат не само добри, но и зли – и защото избират да бъдат слепи за този факт. Хората са агресивни и егоистични, а не само мили и внимателни. Поради това няма възрастен човек или хищна човекоподобна маймуна от йерархично стадо, които да могат истински да толерират да бъдат доминирани от арогантно дете. Отмъщението ще дойде. Десет минути след като двойка твърде мили и търпеливи родители не са предотвратили гневното избухване на детето си в местния супермаркет, те ще отмъстят на детето като се държат хладно с него, когато то дотича до тях въодушевено за да покаже на мама и тати най-новото си постижение. След твърде много поставяне в неудобно положение, непослушание и предизвикване на доминантната им позиция, дори хипотетично най-самопожертвователните родители ще се почувстват огорчени и възмутени. И тогава ще започне истинското наказание. Огорчението подхранва желанието за отмъщение. Ще предлагат по-малко спонтанни прояви на любов и все повече ще рационализират тяхното отсъствие. Ще търсят по-малко възможности за личностно развитие на детето. Ще започне прикрито отвръщане от детето, и това ще е само началото на пътя към пълната семейна война, която се води основно подмолно, под фалшивата фасада на нормалност и любов.

По този път се минава често и е много по-добре това да бъде избегнато. Родител, който осъзнава добре ограничената си търпимост и способността си да се държи зле, когато е провокиран, трябва да планира сериозно подходяща стратегия за дисциплиниране, особено ако бъде наблюдаван от също толкова осъзнат партньор, и никога да не позволява нещата да се влошат дотам, че да се появи истинска омраза. Внимавайте. Навсякъде има токсични семейства. Те не създават правила и не ограничават лошото поведение. Родителите нападат произволно и непредсказуемо. Децата живеят в този хаос и това ги смазва ако са плахи или пък се бунтуват непродуктивно ако са издръжливи и упорити. Това не е добре. И може да стане смъртоносно.

Ето и петият – последен и най-общ принцип. Родителите имат задължението да действат като пълномощници на истинския свят – милостиви и загрижени, но все пак пълномощници. Това задължение измества каквато и да е отговорност да се осигурява щастие, да се насърчава креативността или да се повишава самооценката. Основното задължение на родителите е да направят децата си социално желани. Това ще осигури на детето възможности, самоуважение и сигурност. Това е по-важно дори от насърчаването на индивидуалността. Този свещен граал може да бъде преследван само ако е постигната достатъчно висока степен на социална обиграност.

Доброто дете и отговорният родител

Добре социализираното тригодишно дете е любезно и забавно. Не е слабо и наивно. Предизвиква интерес у другите деца, а възрастните го харесват. То съществува в свят, в който другите деца му се радват и се борят за вниманието му и в който възрастните са щастливи да го видят, а не се крият зад фалшиви усмивки. То ще бъде въведено в света от хора, на които е приятно да го направят. Това ще допринесе повече за неговата евентуална индивидуалност отколкото каквито и да е страхливи родителски опити да се избягват ежедневните конфликти и дисциплиниране.

Обсъждайте с партньора си какво харесвате и не харесвате у вашите деца, или ако това е невъзможно, с приятел. Не се страхувайте да харесвате и да не харесвате. Можете да разграничавате уместното от неуместното, зърното от плявата. Вие разбирате разликата между добро и зло. Когато изясните позицията си, след като сте оценили доколко сте дребнави, арогантни и огорчени, можете да предприемете следващата стъпка и да накарате децата си да си държат прилично. Поемате отговорност за тяхната дисциплина. Поемате отговорност за грешките, които неизбежно ще направите докато дисциплинирате. Можете да се извините, когато сте сгрешили и да се научите да се справяте по-добре.

Вие обичате своите деца, в крайна сметка. Ако техните действия ви карат да не ги харесвате, помислете какъв ефект биха имали върху други хора, които много по-малко ги е грижа за вашите деца от вас самите. Тези други хора ще ги накажат жестоко – като пропуснат да направят нещо добро и важно за тях или пък като направят нещо, от което да ги заболи. Не позволявайте това да се случи. По-добре дайте на вашите малки чудовища да разберат какво е желателно и какво не, така че да могат да се станат обиграни обитатели на света извън семейството.  

Дете, което може да фокусира вниманието си вместо да се разсейва и може да играе, не хленчи, прави смешки, но не е дразнещо, на което може да се разчита – това дете ще има приятели където и да отиде. Учителите му ще го харесват, а също и родителите му. Ако се отнася учтиво и грижовно към възрастните, и те ще се се отнасят грижовно към него, ще му се усмихват и ще бъдат щастливи да го учат. То ще процъфтява в свят, който твърде лесно може да бъде студен, непрощаващ и враждебен. Ясните правила създават условия децата да бъдат щастливи и уверени, а възрастните да бъдат спокойни и разумни. Ясните принципи на дисциплината и наказанията балансират милостта и справедливостта, така че социалното развитие и психологическата зрелост да бъдат оптимално насърчавани. Ясните правила и правилната дисциплина помагат на детето, на семейството и на обществото да установят, да поддържат и да разширяват реда, а редът е това, което ни предпазва от хаоса и от ужасите на подземния свят, където всичко е несигурно, тревожещо, безнадеждно и депресиращо. Няма по-големи дарове, които отдаденият и смел родител може да даде.

Не позволявайте на децата си да направят нещо, което би ви накарало да не ги харесвате.